За Пенелопе Крус ролята на Джанис, свободолюбива фотографка, която е в центъра на най-новата емоционална мелодрама на Педро Алмодовар, е проект, който тя чака отдавна. Пенелопе добре познава тази история, споделена и разказана от Алмодовар преди повече от две десетилетия, когато „Паралелни майки“ е само нахвърлен сюжет за мащабна сага, в която две бебета са разменени при раждането, две жени от различни поколения се оказват неразривно свързани след съвместно пребиваване в родилното отделение.
Тогава Алмодовар е неудовлетворен от някои подробности в историята, сценарият е временно отложен и вместо него двамата работят по не един, не два, а цели шест филма: еротичният трилър „Жива плът“ от 1997 г., прочувствената комедия „Всичко за майка ми“ от 1999 г., зрелищният „Завръщане” от 2006 г., пищният „Прекършени прегръдки” от 2009 г., абсурдната комедия „Свалки в облаците“ от 2013 г. и елегичният „Болка и величие“ от 2019 г.
Във всички филми на Алмодовар, с изключение на един, Круз играе майка или бъдеща майка, но нито една от героините й не е толкова сложна, колкото външно спокойната и вътрешно измъчена Джанис. Така че, когато Алмодовар започва отново да работи по “Паралелни майки” по време на първия локдаун на Мадрид и предлага на Крус да приеме ролята, тя разбираемо е щастлива.
Запознаваме се с Джанис по време на фотосесия с Артуро (Исраел Елехалде), известен антрополог и съдебен археолог, който по-късно се съгласява да ѝ помогне с личен проект: тя иска да разкопае масов гроб в родното й село, за да открие останките на своя прадядо, убит по време на Гражданската война в Испания.
Призракът на този конфликт, отнел живота на стотици хиляди хора през 30-те години на миналия век, витае на заден план, докато животът на Джанис бавно се разпада. Тя се впуска в любовна афера с Артуро, научава, че е бременна, и в родилното отделение се сприятелява с Ана (великолепната Милена Смит), тийнейджърка, неподготвена за самотното майчинство.
Новородените им деца са взети под наблюдение заедно и случайно са разменени – факт, който Джанис открива месеци по-късно. Но тя не казва на Ана по причини, които скоро ще станат ясни, и тайната я поглъща. В нито един момент Крус не оставя съмнение, че героинята ѝ е зряла, разсъдлива и добронамерена жена – но и не скрива страховитите колебания, на които е подложена, и как те ѝ се отразяват.
Във финалната си изповед Крус е изключителна, изпълнението й засенчва дори брилянтното ѝ превъплъщение във “Вики Кристина Барселона”.
В навечерието на тазгодишните номинации за “Оскар” Пенелопе Крус разказва за изключително емоционалния снимачен процес, какво е усещането да спечели наградата за най-добра актриса във Венеция почти 30 години след дебюта си на фестивала и за това как костюмите на Джанис ни карат да гадаем за истинските й намерения.
VOGUE: Педро за пръв път Ви разказва тази история преди 20 години. Спомняте ли си този разговор?
Много са историите, които Педро започва да пише и остава недовършени. Проблемът при него е това великолепно, богато въображение. Понякога му е трудно да реши коя история да разкаже от всички, които са в главата му. При тази история помня всяка подробност, която той ми сподели. Тогава той ми говореше за ролята на Ана – бях почти 20 години по-млада. Но винаги съм знаела, че искам да изиграя тази фотографка. Персонажът на Джанис трайно се запечата в паметта ми и остана с мен. Ето защо, когато ми се обади по време на първия локдаун и ми предложи да направим филма заедно, бях толкова щастлива.
Кое в Джанис е толкова примамливо и неустоимо като персонаж, за да я помните толкова години?
Всичко в нея е привлекателно и едновременно с това плашещо – тази нейна духовна сила и същевременно емоционална крехкост. Тя е толкова красива, сложна и предизвикателна. За мен тя олицетворява всички жени, които са били изправени пред заплахата от загуба на дете – или са преживели истинска загуба. Това е филм с една необикновена история, защото бебетата се разменят в болницата. Това се е случвало и в реалния живот, макар и не често. Но това, което е общо, е страхът, който тя изпитва. Това ме движеше всеки ден. Когато наистина се страхувах, си мислех: “Не, трябва да намерим истината в това и да й окажем необходимото внимание, защото, за съжаление, това не е просто художествена измислица”.
Казахте, че това, че сте майка, Ви е помогнало да разберете крайностите, до които стига Джанис. Имаше ли някакъв личен опит, който вложихте в ролята? Мисля си за онази сцена с раждането.
Педро очевидно не е преминал през този опит [смее се]. Той ни задаваше въпроси, а аз ставах все по-обстоятелствена. Той каза: “Наистина ли трябва да знаете колко сантиметра е разкритието ви в този момент?”. Аз казах: “Да, трябва да знам или трябва да взема решение в ума си. На колко минути са контракциите ми? С епидурална упойка ли е или без нея и защо? В какво положение е бебето?” Мисля, че малко го побърквах [смее се]. Исках всичко да е технически изпипано до най-малката подробност. Той беше много търпелив с мен.
Разбрахме, че сте имали четири месеца репетиции и подготовка преди заснемането на филма. Доколко това Ви е помогнало?
Имах нужда от това време. Джанис изразява емоциите си по съвсем различен начин от мен. В тази ситуация аз щях да плача по цял ден. Тя не може да направи това, а и не е толкова привързваща се или прозрачна като мен. Тя съумява да стаи нещата дълбоко в себе си и до голяма степен да се превърне в изкусен лъжец, за да защити това, което обича най-много. За да станат нещата още по-зле, тя трябва да лъже хората, които обича и уважава, хора, които също страдат. Аз не съм добър лъжец в живота.
Как се почувствахте, когато пристигнахте на снимачната площадка, влязохте в изпълнения с изкуство апартамент на Джанис и облякохте ярките ѝ алмодоварски костюми?
Всичко е създадено по някаква причина. Когато Педро избере червения цвят за моята героиня, това не е просто защото този цвят ми отива – например има страхотно червено винтидж сако Chanel – има моменти, в които изведнъж се чувствам като в трилър или филм ноар. Чудиш се дали нещата няма да се объркат много. Някои хора са ми казвали, че са си мислели, че Джанис ще убие Ана. Има това чувство на клаустрофобия. Влизаш на снимачната площадка и веднага усещаш енергията, която Педро иска да предаде.
След като се изповядва, Джанис преживява невероятен момент на емоционално освобождаване. Вярно ли е, че Педро е трябвало буквално да Ви вдигне от пода след заснемането на някои от тези сцени?
Да. Сцената с изповедта беше най-плашеща и трудна за мен, но трябваше да я преживея заради моето и психическото здраве на Джанис. Чувствах, че публиката трябва да преживее това емоционално освобождаване заедно с тази героиня, защото до този момент всичко е толкова сдържано. Тя е като бомба със закъснител. Казах на Педро: “Разбирам какво искаш от нас. Не можем да плачем пред камерата. Трябва да отида в коридора и да поплача, а после да се върна и да направя сцената. Но трябва да имам това освобождаване по-късно”. Той каза: “Винаги съм го виждал по този начин.” В крайна сметка Джанис повръща в банята и едва не припада от болка, но именно в този момент тя може да изрази всичко, което не е успяла. През всички тези месеци, в които държах всичко в себе си, за мен беше важно да знам, че тези седмици предстоят.
Има и затрогващ подсюжет за наследството от Гражданската война в Испания. Надявате ли се, че младите хора, които видят филма, ще искат да научат повече за тази история?
Има сцени, в които Джанис говори с гласа на Педро. Това не е гласа на отмъщението, а глас, който иска да вдъхнови по-младите поколения да се поучат от миналото и да не повтарят същите грешки. Това не е нещо, което се отнася само за нас в Испания. Хората във всяка една страна по света имат аспекти от своята история, които искат и трябва да помнят. За Джанис това не е въпрос на политика. Става въпрос за правата на човека и за почитане на тези семейства и всички хора, които са били отвлечени. Става дума за това да им се върне достойнството.
Това е седмият филм, който снимате заедно с Педро. Има ли нещо различно в работните ви отношения сега?
Забавното е, че въпреки че е един от най-добрите ми приятели, през първите няколко дни от снимките толкова се страхувам от него [смее се]. Казвам си: “Ами ако ме уволни?” Имам синдром на самозванеца. Защо все още се чувствам по този начин? Изпитвам дълбоко уважение към човека, твореца и режисьора Педро Алмодовар. Така че приемам това чувство с благодарност.
Какви са следващите Ви съвместни проекти? Говори се за възможен римейк на “Брак по италиански” с Антонио Бандерас, а Вие скоро казахте, че с удоволствие бихте направили мюзикъл със съпруга си Хавиер Бардем?
Педро обича да ме закача с подобни изказвания. За мен и Антонио да чуем за “Брак по италиански” е като да ни покажат бонбони [смее се]. Педро каза: “Може би някой ден ще е готино да направим този римейк заедно”. А само преди няколко месеца на вечеря в Ню Йорк, той ми разказа за една история, която е намислил, в която има няколко музикални номера. След това каза: “Може би никога няма да го направя, така че не се вълнувай много.” Може би никога няма да го направи, а може би ще го направи следващата година, кой знае? Но точно тогава започнах да му казвам: “Не, Педро, трябва да направиш мюзикъл!”
Вече спечелихте толкова много награди за изпълнението си в “Паралелни майки”, но най-значимата може би е купата “Волпи” за най-добра актриса във Венеция, тъй като сте участвали във фестивала с първия си филм преди 30 години.
Когато отидох във Венеция за първи път на 19 години с “Шунка, шунка ” /Jamón Jamón/, бях омаяна от този свят. Бях с Хавиер [Бардем] и Жорди [Мола] и си казвахме: “Виж, там е Джак Лемън! Там е Копола!” Много пъти през годините съм участвала във фестивала, но част от мен, се чувства по същия начин, както по време на онази първа среща с този свят. Да спечеля с филм на Педро и съпругът ми да е с мен беше наистина емоционално. Посветих този филм на майка ми и на свекърва ми, които за съжаление ни напуснаха през лятото. Когато ми казаха, че съм спечелила, се разплаках.
Какви бяха последните две години за вас, Хавиер и двете ви малки деца?
Когато имате деца, по-голямата част от вниманието ви е насочено към тях, за да се уверите, че цялата тази необичайна ситуация, в която изпадна човечеството, не е травмиращо преживяване и че те знаят достатъчно за случващото се, така че да бъдат отговорни по отношение на защитата на себе си и на другите. Имам чувството, че всички деца по света дадоха на възрастните урок по отговорност, съпричастност и състрадание. Те разбраха всичко толкова бързо. Когато им казвам, че нашето поколение никога не е преживявало подобно нещо като деца или тийнейджъри, те не могат да повярват. Казват: “Наистина?” Тая надежда за бъдещето. Виждам светлината в края на тунела. Не знам, но трябва да вярвам в това.
Превод от английски език
Източник: BRITISH VOGUE
